“Брегът на москитите”, Пол Теру

Още след първите няколко страници разбрах, че “Брегът на москитите” ще бъде една от най-добрите книги, които съм прочел през тази година. Романът излиза за първи път на български език и за моя голяма изненада, под неразгадаемата корица се криеше страховита дисекция на човешката природа, с право сравнявана с “Повелителят на мухите”. Просто исках да изям “Брегът на москитите” с кориците. Отбелязвах си по-интересните места с прегъване на ъгъла на страницата и сега книгата ми прилича на парцал.

Ядем, когато не сме гладни, пием, когато не сме жадни, купуваме ненужни вещи и изхвърляме все полезни неща. Не продавай на човек каквото иска, продавай му каквото не иска. Прави се, че има осем крака, два стомаха и пари, които трябва да изхарчи. Това не е липса на логика, това е злодеяние.

“Брегът на москитите” разказва за семейството на Ал Фокс и безименната му съпруга (наричана просто “майка”), за двете им близначки и синовете им Джери и Чарли, като последният всъщност е и нашия разказвач. Ал е ексцентричен, но гениален изобретател с много патенти. Той ненавижда съвременна Америка, посоката, в която отива, начина, по който изсмуква и унищожава земята, мрази алчността, мързела – животът в нея за него е непоносим. И един хубав летен ден просто взема семейството си, изоставя потъващите Американски щати и заминава надалеч в хондураските джунгли. Малкото им “градче” Херонимо е отвъд всяка власт, далеч от болестта на цивилизацията. Място на което предприемчивостта и изобретателността им могат да процъфтят. Но нещата не са толкова прости…

Защото в “Брегът на москитите” цивилизацията е заразна и неизлечима болест.

Бог няма ни най-малката представа, че това място съществува. Ако имаше, отдавна щеше да направи нещо по въпроса.

img_6998-1Пол Теру има много красив описателен стил, в който ясно си личи опитът му в писането на пътеписи. Където и да ни отведе, книгата изгражда света около хората като още един персонаж, който говори със своя нечут глас и оформя възприятията ни. И така бавно, като гради обстановката, като повтаря отново и отново дългите монолози на ексцентричния Ал, Пол Теру ни въвежда в една на пръв поглед приключенска история за оцеляване в дивото, която неусетно започва да ни безпокои, защото под повърхностния цветен пласт се крие черния катран на всичко унищожително в човешката природа, от която не можеш да се скриеш дори в най-дълбоката тропическа джунгла.

Докато четях не спирах да си мисля, че това би могло да бъде детството на Тайлър Дърдън от “Боен клуб”. Този задълбочаващ се атавизъм, това връщане към едно все по-примитивно оцеляване е превърнато в идеология от Ал. Но цивилизацията, с която е привикнал, е дълбоко вкоренена у него. Той е пристрастен към своето меко легло и топли душове. Неизлечимият му перфекционизъм не е съвместим с подлудяващия безпорядък на джунглата. И книгата гради върху тази несъвместимост, превръща героите в опитни мишки, поставени насред един непредвидим лабиринт, и наблюдава реакциите им. Сравнението с “Повелителят на мухите” е неизбежно. И тук значението на всичко случило се се преобръща, но не рязко, а постепенно и неусетно, без да имаш възможност да посочиш точния момент, в който приключението се е превърнало в кошмар.

Рядко ми случва толкова лесно да идват думите за някоя книга, а има още толкова много, което може да бъде казано. “Брегът на москитите” наистина си струваше. Изненада ме, не очаквах под наглед пътеписната корица да се крие нещо толкова плашещо и вълнуващо. Плашещо не с кръв и насилие, а с усещането, че нещо лошо ще се случи, с усещането, че нещо не е наред в света, в който живеем, и в самите нас. “Брегът на москитите” без съмнение е един от най-силните романи излезли на български език през тази година.

Искам да видя забутано село, което си няма име, където убиват комари и ядат миризлив уабул от две хиляди години – каза татко и посочи планините. – Отвъд онези бариери; там, където е ад и хората ги пекат живи.

Общо взето: 9/10

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply