“Отвъд разлома”, Питър Уотс

IMG_7133-1-2

Питър Уотс! Питър Уотс е от една специална порода писатели, които нямат никаква милост към читателите си. Да си призная, първият му излязъл у нас роман “Слепоглед” бързо ме победи и го оставих за по-добри времена, въпреки първоначалния си ентусиазъм. Сега, със снежните преспи отвън, с ледена бира в ръка и вече достигнал края на “Отвъд разлома”, усещам, че и неговото време наближава. Защото има едно особено удоволствие при четенето на изпълнените му с наука истории – всичко звучи ужасяващо реално, без значение дали това е дебнещо в арктическия мрак извънземно или мутант на дъното на океана.

“Той се усмихва в отговор. Едва ли не усеща как се свиват всички мускулни влакна по лицето му, как се напрягат сухожилията и меката тъкан се разтяга върху лицевите му кости. Усеща пълната неискреност на един изцяло механичен процес.”

“Отвъд разлома” разглабя всяко съществуване и всеки разум на съставните му части и го изследва със зловеща устременост.  Разказите дълбаят в уязвимия човешки череп в търсене на нещо повече от биохимични процеси, но често това, което откриват там, не говори в полза на човешкия вид. Разказите нерядко са доста студени, дистанцирани от разбирането ни за човека като едно идеално цяло, като най-силният им инструмент за постигането на този безстрастен и непоколебим поглед е науката, през чиито очила прозира крехкият строеж на познатия ни свят и на самите нас. Питър Уотс е абсолютно безжалостен към собствения си вид. Бъдещето, което строим днес, природата, която унищожаваме, заблудите, които толерираме, бавно, почти незабележимо, рушат нашето утре.

Първият разказ в сборника – “Нещата” – определя тона, който остава до края на книгата – мозъкоразтапяща научна фантастика, от която те побиват тръпки, а съзнанието ти заплашва да се пръсне, докато опитваш напълно да осъзнаеш идеята за постоянно еволюиращо извънземно, толкова чуждо на човешката природа, че не може да възприеме хората като разумни същества. Страхотно начало, макар и финалът да не е напълно задоволителен.

Вторият разказ – “Островът” – е може би най-силният в книгата. Всички сме свикнали със скоковете в хиперпространството, с мигновените пътувания из Космоса, но рядко книгите разказват за самотните пътешествия на първите кораби, прорязали тези магистрали в сякаш безкрайното космическо пространство. “Островът” ни отвежда на един такъв кораб, пътуващ вече милиони години, и ни показва едно доста мрачно бъдеще, в което свръхнапредналите технологии сякаш само засилват човешките слабости и ги правят още по-видими. Абсолютно убийствена атмосфера. Прочетох го на един дъх, след което се върнах в началото и го започнах отначало.

Третият разказ разглобява реалността, докато на повърхността не остане само програмният й код, а четвъртият пък е страховит електропънк, с няколко доста брутални сцени. Антиутопични, страховити, космически, подводни, разказите са разнообразни и пълни с интересни идеи. Всеки един от тях има безупречна атмосфера, която Питър Уотс гради с характерния си стил, наситен с въздействащи описания и с много наука, макар и не в такива лавинообразни количества, колкото в “Слепоглед”. Така че пригответе си учебниците от училище и заредете Гугъл, защото Питър Уотс никак не се шегува, когато пише научна фантастика, което не е учудващо предвид това, че в миналото е бил учен и по-точно – биолог на морските бозайници. Може би оттам са му хрумнали и идеите за разказите, развиващи се под водата, които, бих искал да отбележа, са едни от любимите ми в сборника. От тринайсетте разказа, едва няколко бих определил като не толкова впечатляващи, като единствения откровено слаб е “Облаци”. Идеята е интересна, но някак не успях да приема насериозно интелигентните облаци. Последният разказ в сборника е “Ниша”, в който две жени изследователи работят на станция на дъното на океана. Атмосферата е толкова безупречно отчаяна и мрачна, че всяко възможно недоволство е мигновено забравено. В края има и послеслов от Питър Уотс, в който той споделя собствената си перспектива върху твочеството си и връзката му със света, в който живеем, което беше доста интересно.

“Отвъд разлома” е страхотно зимно попадение, към което с удоволствие ще се връщам. Имам си няколко любими момента, които четох по няколко пъти, със и без публика. Всъщност сред тях има няколко наистина брутални сцени и изненадващо, точно те подтикнаха слушащите ме веднага да грабнат книгата и да си тръгнат с нея. Има нещо наистина омагьосващо в стила на писане на Питър Уотс и то може би се крие във внимателната дисекция, която прави на всичко около нас и на нас самите, която дава нова перспектива за възприятията ни.

Общо взето: 10/10

“Отначало не всички от нас ги разбраха. За едно дете няма никаква разлика между думите “елетромагнит” и “чудо”. Но те бяха търпеливи и повтаряха основните положения отново и отново, с достатъчно прости думи, за да ги разберат младите ни умове, докато всички не бяхме схванали най-важното: ние не сме нищо повече от машини от плът, а Бог е дефект в машината.”

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply