“Пазителят”, том 1, Виктор Пелевин

Постоянната дегредация на човешкия свят е неизбежна, тъй като най-добрите същества, родени в него, мечтаят само да едно – да го напуснат завинаги. Играчът, който е стигнал до извода, че казиното винаги мами, става от игралната маса.

В началото лятото, когато хванах в ръцете си все още неоформения, още топъл от принтера Пазител, нямах представа какво ме очаква, след веднъж вече се бях сблъсквал (челно) с умопомрачителния Виктор Пелевин в “Батман Аполо”. Той е един от авторите, които наистина умеят да те изведат от непоносимо главоболие до заветното “Аха!”, стигайки от единия край на книгите му до другия. И след това да те накарат да започнеш книгата отначало, вече улавайки все повече и повече от препратките и скритите му послания. “Орденът на Жълтия флаг” е точно такава книга – мистична, богата на идеи и готова за още един (а след него и още един) прочит.

Във всеки свой роман Виктор Пелевин построява наглед огромен лабиринт. Но като всеки лабиринт, и този на Пелевин разчита на илюзията за безкрайност, която създават притискащите ни стени. Погледнато от високо изходът е съвсем близо и когато стените започнат да рухват, за нас това е шанс да надникнем в истинските идеи на Пелевин – плетеница от източна философия и безжалостна сатира на съвременното общество.

Първите крачки в лабиринта на “Пазителят” правим през 17. век в масонското братство. Франц-Антон Месмер, заедно с най-приближените си масони, сред които е и руският император Павел I, започва да провежда тайни месмерически сеанси. Чрез мислите си те създават паралелен свят, свободен от земните ограничения, истинска утопия на магия и мистика, наречена Идилиум. Той се основава на откритието на Месмер, че “ако се внуши на човек някаква илюзия, то в неговото субективно пространство тя може да се превърне в реалност”. Новият свят става дом за посветените в тайните на месмеризма. Император Павел I дори инсценира собственото си убийство, за да може окончателно да напусне Петербург и да отиде в Идилиум, където ще се превърне в първия му Пазител.

Три века по-късно Идилиум продължава да живее скрит от човешкия поглед. Младият Алекс де Киже, живял в манастир през целия си живот, е призован при Пазителя – Николо III, който обитава Михайловския замък в Идилиум, точно копие на този в Петербург. Алекс е тук, защото Пазителят предсказва скорошната си смърт и именно той е избран за негов наследник. Предстои му да се потопи в мистичните тайни, скрити в основите на новия свят.

Ние непрекъснато сменяме позите на тялото си, понеже никоя от тях не е напълно удобна. Всеки го е научил още от детството си. Същото важи и за състоянията на ума. Ние постоянно променяме позата на ума си – посоката, в която е насочен – защото никоя от откриващите се перспективи не е напълно удовлетворителна. Вътрешният живот на човека се свежда към това, че многократно за минута той прескача от една безизходност към друга, без дори да го осъзнава. А когато той усеща, че даден миг си струва да се задържи по-дълго, той веднага го напуска, за да напише стихотворение от рода на “О, миг, поспри…

Трудно е да предадеш книгите на Виктор Пелевин с няколко думи, особено един толкова необичаен сюжет като този, но сами се досещате какви възможности му предоставя тази история – да си играе с текста, с посланията, скрити в него, и с нас – читателите. Пропускайки този път тежкото предисловие (и слава богу), което ме измъчи в “Батман Аполо”, Пелевин още от самото начало ни хвърля в една Страна на чудесата, където чудесата често се оказват нестабилни илюзии, сатирата съжителства мирно с философията, а хумора е неразделим от мрачните препратки към нашата реалност. Пелевин е от авторите, които са способни да пишат едновременно забавно и задълбочено, което е едно от най-хубавите му качества.

“Пазителят” наистина е лабиринт, при това смятам страшно притегателен за любителите на необичайната литература. Със здравословната си доза будизъм, мръсен хумор и черногледство, Пелевин ме спечели и за останалите си книги. Когато прочетох “Пазителят”, първата ми реакция беше да се върна в началото и да прочета отново първите глави – и загадките на книгата започнаха да се разкриват една по една. Може би една от най-готините й особености. “Пазителят” има два тома, “Орденът на жълтия флаг” беше първият, а вторият, “Железната бездна”, е вече в ръцете на преводачката, така че не ни остава нищо друго освен да чакаме… и да препрочитаме, разбира се.

Общо взето: 8/10

Още от древни времена хората са оприличавали любовта с болест, така че по тази тема едва ли някой може да каже нещо радикално ново на света. Диагнозата може да се уточнява до безкрайност.

Аз бих се изразил така: любовта се маскира като нещо различно, докато корените й не прораснат до дъното на душата и недъгът стане неизлечим. Дотогава запазваме лекомислието си – струва ни се, че просто сме срещнали забавно същество, което ни развлича, потапяйки ни за известно време във весело безгрижие.

Едва впоследствие, когато се изясни, че никой друг на света не е способен да предизвика у нас тази най- елементарна химична реакция, осъзнаваме в какъв капан сме попаднали.

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply