Как да пишем като Чък Паланюк

ЖИВОТЪТ – ТОЗИ БЕЗМИЛОСТЕН АВТОР

В една от своите книги Чък Паланюк разказва за четиригодишно хлапе, което е заклещило пръста си в шайба. Не иска да казва на баща си, който често повтаря, че ако стисне пръстите си, докато пипа инструментите му, те ще гангренясат, изсъхнат и накрая – изпаднат. Пръстът му обаче посинява все повече, докато накрая момчето не е принудено да отиде при баща си за помощ. Това е началото на дълъг следобед, в който бащата обяснява на сина си как един истински мъж трябва да е готов да поеме отговорността за действията си и да посрещне последствията, които те носят, а през това време – точи брадвата си.

Привечер четиригодишното хлапе коленичи до дръвника и слага подпухналия си, лилав пръст върху него. По дървото под ръчичката му стотици удари са оставили дълбоки белези. Ако приближи глава още малко, ще може да види на дъното на няколко от прорeзите засъхнали кървави следи, единствено свидетелство за пилетата, които са посрещнали тук съдбата си. Хлапето не се страхува, поне не много. Неговият баща му прави услуга, все пак за предпочитане е пръстът му да бъде отрязан сега, отколкото да гние със седмици върху ръката му.

Баща му замахва с брадвата… и пропуска.

Накрая двамата се прибират в къщата и използват сапун и вода, за да махнат заседналата шайба.

Животът, както знаем, е най-безмилостният автор – това хлапе е самият Чък Паланюк. Това е само една от историите, които споделя за себе си в своите есета, но задълбавайки в неговите разкази и романи, ще открием колко много от историите му претворяват реални събития, случили се на него, на негови приятели или пък прочетени в сутрешния вестник. Което ме подсеща за отговора, който Чък дава на въпрос от един начинаещ автор: „Под 30 ли си? Ако да, то все още събираш историите, които ще разкажеш някой ден.” Това е може би първият урок, който можем да научим от Чък Паланюк – често най-добрите истории вече са се случили, а от нас се иска единствено да им дадем имена и да ги свържем в последователен разказ, въртящ се около една обединяваща идея. Вземете например разказа „Черва” (Guts) от „Призрачно” (Haunted) – три истории, свързани от обща идея, за които Чък твърди, че са реално случили се на негови приятели.

Преди да започна нов роман, търся най-наболелия проблем в живота си, с който не мога нито да се справя, нито да понеса. Нещо, което ме побърква, но не мога да поправя. След това намирам метафора, която ми позволява да опозная проблема, като го раздувам и преувеличавам отвъд всяка граница. Надграждам го, докато достигна най-лошия възможен вариант, а след това намирам начин да го разреша. Когато книгата бъде завършена, вече съм изхабил всичките си емоции, свързани с първоначалния проблем. Каквото и да е било, вече не ме притеснява. Обикновено в процеса на писане проблемът сам намира решението си. Работи като магия. Опитай го. Ще те поддържа жив в този свят, пълен с глупости.

НАЧАЛОТО

Чък Паланюк започва да пише художествена литература сравнително късно в живота си. Преди да стане професионален писател, той работи като механик, журналист и автор на упътвания за авторемонт. Истински формиращо за него е участието му в курса по творческо писане на минималиста Том Спаунбауер. Място, което посещава колкото заради писането, толкова и заради приятелите, които намира там. Повечето техники, използвани от Чък и описани в тази статия, имат своите корени именно в този курс по творческо писане.

За да разберем как да пишем като Чък Паланюк, може би трябва да започнем от една фундаментална идея на минимализма – до голяма степен той повтаря начина, по който хората разказват на глас истории един на друг. Силно, забързано, въодушевено, с грешки на езика, дори и с фактологически грешки, вербалният разказ е често неточно и несигурно претворяване на реалността. Начинът, по който историята ще бъде предадена, зависи до голяма степен от характера на самия разказвач, от неговия социален статус и психическо състояние. Индивидуалното преживяване на събитията е субективно и Чък Паланюк се възползва напълно от ефекта, който може да има това. Не е случайност, че повечето от книгите му са написани в първо лице. Влизайки в главата на разказвача от „Боен клуб”, Чък предава една история, на която не може да се има доверие, която е пълна с изкривявания, с несъответствия и премълчани моменти – и голяма част от въздействието на книгата се крие именно в тази субективност (та самият „plot twist” в края дължи съществуването си именно на ненадеждния разказвач).

ПО-МАЛКО Е ПОВЕЧЕ

„Всяко изречение не е просто изваяно, то е изстрадано”, това определение бях прочел някъде за минимализма и по конкретно за Ейми Хемпел и нейния разказ „The Harvest”, изучаван задълбочено в курса по творческо писане на Том Спанбауер. Прочетете го, струва си. Разказът е перфектна илюстрация за това как по-малко може да бъде повече, а също и за това как минимализмът прониква в изразните средства и в изграждането на сцените. Разказът и всяко отделно изречение са изчистени от всички излишни детайли. Думите са внимателно навързани една за друга и ако премахнете дори само една малка част, цялата структура ще рухне. „The Harvest” и прозата на Ейми Хемпел като цяло имат важно влияние върху формирането на Чък като писател.

Този стремеж към минимализъм има интересни последствия – фрагментарността е една от тях. Челите Чък Паланюк няма как да не са забелязали – романите му (пък и разказите) са накъсани, отделни глави могат да бъдат четени като самостоятелни произведения, без да загубят много от въздействието си, но взети заедно, образуват едно цяло. Бих оприличил произведенията му по-скоро на пъзел, отколкото на нещо непрекъснато. Показателно за това е последното издание на „Невидими изчадия” на английски език, в което реда на главите е разбъркан. Но това не се отнася само за Чък Паланюк, разбира се, ако разгледате „The Harvest”, ще открите същата фрагментарност. Тази особеност се оказва особено подходяща за изграждането на герои с нестабилна психика, каквито са на практика всички родени от въображението на Паланюк.

СВАЛЯНЕ НА ТЕЖЕСТИТЕ

Минимализмът, или ако предпочитате – чъкпаланюкизмът, от тази статия, изисква сваляне на всички тежести, които дърпат прозата надолу. Преди да прекрачите този праг, оставете абстракциите отвън, задраскайте всички наречия, забравете точната възраст на героите си и всички точни мерки. Не подценявайте читателите си, като им обяснявате какво чувства този или онзи герой – покажете им! Джони вече не удря вратата силно, защото е натъжен. Джони тръшва вратата зад себе си и рухва на пода. Хигиената на езика е ключ към запомнящите се фрази и картини. Изхвърлете „помисли”, „зачуди се”, „пожела”. Вместо да обяснявате какво желае героя, накарайте читателя да го пожелае.

НЯКОЛКО ГОТИНИ ТЕРМИНА

Тук стигаме до три интересни техники, които дори си имат имена – „записващият ангел” (recording angel), „изгореният език” (burnt tongue) и „припев” (chorus). Още от първата му книга те са разпознаваема част от прозата на Чък Паланюк. Добра илюстрация на научаването и използването им от други автори е например антологията „Burnt Tongues” с автори от фенсайта на Паланюк.

И така – записващият ангел. Идеята е проста – да пишем, без да налагаме мнение и без да осъждаме. Ако героят ти е зъл, така да бъде, покажи го чрез действията му, ако желаеш да го осъдиш – накажи го в историята, нека му се случи нещо много, много лошо. Извратено, ако щеш. Но не казвай: „Виждате ли, деца, ето един много лош човек.” Или го кажи. Но това вече няма да бъде „записващият ангел”.

Изгореният език е много интересна техника. Да кажеш нещо по грешен или сложен начин, за да „препънеш” читателя. Да го накараш да прекъсне гладкото си плъзгане по текста, да се забави, да започне да внимава повече. Всички медицински термини, нахвърляни из книгите на Чък, са добър пример за това. Спират гладкото четене и те карат да ги прочетеш внимателно, дори да ги потърсиш в гугъл. В „Кипящи извори“ (Hot Potting) например разказът се забавя именно преди най-бруталната част, като дава подробна информация за това какво става с тялото ти, когато паднеш във врящо езеро. В ума ти се изгражда подробна картина и още повече – очакване, че това ще се случи. И когато то наистина се случи – ефектът е опустошителен.

Изгореният език не се ограничава с това. Казвайки нещо по интересен или необичаен начин можем да създадем чувство за честност и интимност в разказа си. По начина по който приятели разказват истории един на друг, използвайки думи и фрази, които биха били трудноразбираеми за външен човек. Но не е задължително необичайният език да бъде груб или недодялан, разбира се, никой не е поставил бариера той да бъде поетичен или красив.

„Проба, проба. Едно, две, три.” Така започва „Оцелелият” един от култовите романи на Паланюк. Същата фраза се повтаря многократно из книгата, създавайки повтарящ се, хипнотичен (запомнящ се) ритъм. „Светкавица. Дай ми самообладание. Светкавица. Дай ми разбиране”, „Аз съм разбитото сърце на Джак”, все фрази, които имат важна роля за изграждането на ритъма на произведението. Това са „припеви”, или ако предпочитате – „теми”, „коне”. Тук е мястото да споменем и първите братовчеди на „припевите” – „куките” (hooks). Техника, взета от музиката, при която имаме кратък повтарящ се (но пък запомнящ се) елемент. Паланюк дава за пример думата „татко” от разказа „Dad All Over”, където, както той казва, използва думата като бас-машина от 80-те, където тя е толкова еднообразна, че спираш да я чуваш. Но щом възникне нужда, достатъчно е да ускориш ритъма, за да създадеш напрежение.

„Припевите” и „куките” имат близка роля в текста. Те са свързващи елементи, които могат да създадат търсено усещане или ритъм. И в края на произведението, чувайки „Светкавица”, коремът ти вече се свива, преди да си видял продължението. В минимализма една история е симфония, която надгражда и надгражда, но без да губи оригиналната си мелодия. Всяка дума активира следващата, задържа ритъма, който активира различни елементи. „Припевите” и „куките” са важна и разпознаваема част в структурата на този ритъм. В книгите на Паланюк те са обединяващо звено, което често ни напомня, че сме в главата на главния герой, а освен това и че той не е с всичкия си.

ДА ПИШЕШ КАТО ПАЛАНЮК – ТОВА Е ДА СКОЧИШ С ГЛАВАТА НАДОЛУ

След всичко казано мисля че тук е мястото да преобърна всичко с главата надолу – да пишеш като Паланюк не означава да се подчиняваш на правила за писане, напротив, това е да черпиш с пълни шепи от хаоса и да се гмурнеш с главата напред в теми, до които никой друг не би се докоснал. Защото прозата му не е успешна просто заради прилагането на определени техники. Тя е толкова успешна, защото точната форма е срещнала точните истории и послания. Ако разгледате всички негови книги, всяка една от тях е експеримент с формата. „Ненагледна моя” пародира „Петдесет нюанса сиво”, „Призрачно” пародира реалити предаване, но освен това е и роман, в който са втъкани разкази, „Pygmy” пък съдържа неграмотно написаните рапорти на комунистически шпионин. Съдържанието е срещнало точната форма и двете са създали наистина запомнящи се неща.

Темите на Паланюк са винаги, ама винаги откачени. Героите му са на ръба. Търсят спасение, път назад към обществото или към някакво въображаемо щастие. И тук започват бедите. Защото пътищата към това щастие ги извеждат към личния им път към голгота. Техниките, които Паланюк използва (и част от които изброихме по горе), пасват в изграждането на такива истории. В представите ни един луд в усмирителна риза би се поклащал и би повтарял нещо сам на себе си или на въображаемия си приятел – това би бил неговия „припев”. Такива са припевите и на Паланюковите герои.

„Една добра история трябва да те разсмее, а момент по-късно – да разбие сърцето ти”. Хуморът е невероятно важна част от прозата на Паланюк. Сюжетите му си остават все така откачени през годините, въпреки че с времето се движи във все по-сатирична посока. Това, което се запазва обачe, е смесицата от тежки теми и хумор. Не са рядкост моментите, в които читателят се чуди да се смее ли, или да плаче. Преминавайки през различни емоционални състояния заедно с книгата, за нас като читатели е по-лесно да се привържем към един или друг герой, независимо колко ужасни са делата му.

Още много може да бъде казано за Чък Паланюк и книгите му, но мисля, че това е добра отправна точка. Тези, които желаят още, могат да прочетат цитатите, които съм подбрал, краткия пътеводител за цялото му творчество или пък дългите „ревюподобия” за част от книгите му, които съм писал тук.

НЯКОЛКО ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Писането не е само изкуство – то е и занаят. Темата е страшно интересна и има много какво да се научи. Тази статия няма за цел да помага за създаването на „копия” на Паланюк или пък да проповядва някакъв “правилен” начин на писане. Напротив – за мен обсъждането на писането като занаят е едно от условията за създаването на здравословна литературна среда, от каквато у нас имаме огромна нужда.

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply