“Геният”, А. Скот Бърг

Съвсем просто е – казва Пъркинс – Не се опитвайте да превърнете Марк Твен в Шекспир или Шекспир в Марк Твен. Защото в крайна сметка редакторът може да извлече от писателя само онова, което той носи в себе си.

Можете да го познаете по шапката, която никога не сваля от главата си. Късно вечер е, а в кабинета му все още свети. Ако се качите на едно столче и надникнете през прозорчето на вратата му, както е сторил някога един млад автор, ще го видите седнал зад бюрото си, следящ с очи един разрошен млад мъж, който крачи из стаята. Младият мъж ръкомаха нервно, обяснява нещо разпалено, но не можете да чуете добре през дебелото дърво на вратата. Можете да предположите защо е всичко това – масивното бюро е отрупано с високи купчини ръкописи, някои написани на ръка, други – напечатани. Мъжът с шапката свежда поглед към това, което държи в ръцете си, без да каже дума – оцапаните му с мастило пръсти стискат малка купчина листове, изписани с широк, нечетлив почерк. Това е, което младият мъж опитва да защити. Затова крачи нервно из стаята. Гледайки през прозорчето няма как да знаете, че преди два дни младият мъж е бил помолен да напише едно-две кратки изречения, които да свържат две изрязани части от романа му. Вместо това тази вечер се е върнал с 30 страници, отклоняващи се от сюжета и посветени на един от второстепенните герои.

Мъжът с шапката е Макс Пъркинс – един от гениите на книгоиздаването на XX век, на когото е посветена тази книга. В кабинета му крачи бъдеща легенда – Томас Улф, останал в историята с романите си „Погледни към дома, ангеле“ и “За времето и реката”, чийто буреносен талант Макс е трябвало често да укротява, но който в същото време е приемал като сина, който никога не е имал.

„Геният“ е богата на информация биография, която, освен че гради голямата картина на живота на Макс Пъркинс, е изпълнена със страхотни малки детайли, обрисуващи както Макс, така и забележителните хора, които е срещал в живота си. Като редактор в изд. „Скрибнър“ Макс открива и работи с писатели като Томас Улф, Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, Джеймс Джоунс (младият автор, който взема стол и наднича през прозорчето, дирейки Макс), Марша Девънпорт и много други. Никога не е търсил публичност, но въпреки това се превръща в легенда на книгоиздателския бизнес, заради невероятния си нюх и упоритата си работа върху книгите. „Геният“ има силата да бъде истински вдъхновяваща за хората, занимаващи се с книгоиздаване и писане, пък защо не и за тези, които просто обичат книгите. На мен ми подейства по този начин, а сигурен съм и с много други е така.

Особено впечатляващо е това, което Макс постига с Том Улф, който още като неиздаван писател бълва хиляди страници с невероятна енергия. Именно Макс Пъркинс е човекът, който успява да му помогне да подреди купищата си хаотични ръкописи (след дълги месеци упорит труд) и да ги превърне в романите, които му носят световна слава. Често бурната им съвместна работа е сред основните нишки на книгата, като немалко място е отделено и на отношенията му с Фицджералд и Хемингуей, с които също е изключително близък. Основавайки се на богат изворов материал, Скот Бърг е успял да включи страшно интересни неща за книгоиздаването от този период, за метода на работа на Пъркинс (който е сред първите, които работят наистина детайлно заедно с писателите върху всеки ръкопис) и за самите писатели – неукротимия Хемингуей, който заминава за Испания, за да види гражданската война с очите си, Фицджералд, вечно затънал в дългове и борещ се с алкохолизма, Томас Улф, опитващ да опитоми кипящия си гений, и други.

Макс Пъркинс

Макс Пъркинс

Имаше обаче още нещо, което ми направи силно впечатление. Това са последните страници, в които започва да се усеща прокрадващата се умора от всичко преживяно. Отива си Томас Улф, отива си Фицджералд, отиват си много от ветераните на книгоиздаването, лични приятели на Макс. Отива си свежестта на местата, които е смятал за вечни. Никак не е леко да видиш как отминава собственият ти живот и треперещите му ръце, въпреки цялото му мъжество, са болезнен сигнал за това. Остават само книгите, но няма как да не се запитам дали това е достатъчно. Може би… но никак не съм убеден.

Но както и да е, не ми обръщайте внимание – книгата е наистина добра и всяка минута, прекарана с нея, си струваше. Обзалагам се, че писмата му до различни писатели, издадени през 1950 г., са също толкова интересни.

Общо взето: 9/10

Всичко, което прави Макс, е насочено към цялостното въздействие на книгата… Той вярва в героите, за него те стават съвсем реални… Способен е да вземе една пълна бъркотия, да ти даде скеле и после ти да построиш къща… /Марша Девънпорт/

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply