Библиофили от космоса

Cthulhu

Те идват от космоса и са тук за вашите… книги! Почти хумористична история за едно извънземно нашествие в София. Автор на илюстрацията е Марио Йорданов, т.е. аз.


Библиофили от космоса

от Марио Йорданов

Снежната виелица дращеше с ледени нокти по прозореца. Стъклото бе замръзнало. Под ударите на вятъра по вледенената повърхност се образуваха нови и нови каньони и кратери, които Гошо би оприличил на повърхността на някоя далечна планета, ако в момента не бе толкова погълнат от експлозиите по екрана на телевизора. Новият „Междузвездни войни“ бе изтекъл в интернет и той го гледаше за пореден път. Бе се увил като насекомо в едно дебело родопско одеяло – голямо небръснато насекомо, с увиснала от устата цигара, натъпкана с трева. В апартамента бе убийствен студ. С него война водеше единствено една евтина духалка, но борбата бе неравна и обречена. Гошо обаче не обръщаше внимание на студа, въпреки вледенените си уши, поне докато не му се наложи да изтича до кухнята, за да си направи пуканки. Паузира филма точно на един близък план на Хан Соло. Синоптиците докладваха за повишена влажност в киносалоните след появата му на екрана, въпреки дядовата му възраст. Гошо си отбеляза тази мисъл, скочи бързо от дивана и затича на пръсти към кухнята.

Когато микровълновата печка забръмча, отнякъде се чу силен трясък. Гошо застина на място и впери очи в малкото прозорче на печката. Нямаше как да е от пуканките, та той точно ги бе сложил. Пък и тази сила… целият блок се разклати под краката му, боже, сигурно тревата се ебаваше с него. Пък да беше само тревата. Преди бе пробвал всякакви боклуци, а човек никога не знае кога ефектът им ще се върне.

И ето отново този трясък. Този път още по-силен. Земята потрепери.

Косъмчетата по цялото му тяло се наежиха. Зачервените му очи се вторачиха навън. Снежната виелица не бе в състояние да скрие чудовищното присъстие, надвиснало в небето. В малката синя ивица, прорязала пространството между олющените сгради, се виждаше част от нещо огромно и черно. Космически кораб,  помисли си веднага Гошо, истински шибан космически кораб с шибани извънземни на борда. Нещото имаше груби назъбени форми, изрисувани от някой луд, вероятно с две криви очи. Части от него се губеха в черни бездни, а други грееха с ослепителни огньове.

Ако това не бе достатъчно, из снежната буря навън –  по отсрещния тротоар – се движеше нещо. „Нещо“ бе всъщност доста добро определение и ако съдим по свидетелските показания след случилото се, най-популярното описание, давано от хората.

Кокалчетата на Гошо бяха побелели от стискане на перваза. Челото му се бе залепило, може би вече завинаги, върху леденото стъкло, а носът му се бе сплескал по доста смешен начин, повярвайте ми. Но пък имаше защо. По отсрещния тротоар „ходеше“ същество, чийто външен вид бе докарал до клинична лудост не е един и двама души в последните няколко минути. Или пък през последните часове всъщност, наистина можеше и да са часове. Гошо бе забил в маратона си с „Междузвездни войни“ от вече дълго време, пък и бе доста напушен. Кой знае кога извънземните бяха плъзнали по Земята.

Космическият ужас пред очите му бе труден за възприемане от човешкия вид, но съдейки по описанията, най-голямо впечатление правеха множеството дълги пипала, започващи от долната част на огромната му глава. Ниско разположени на лицето му бяха две тъмни вдлъбнатини, осеяни целите с малки черни точици, за които по-късно учените предположиха, че са очи или поне тяхно извънземно подобие, а между вдлъбнатините – две резки, наподобяващи гущеров нос. Останалото от космическите нашественици бе смесица от плът, ужас и безподобна грозота.

И това същество ту крачеше на два крака, ту на четири или пък се подкрепяше с пипалата си, устремено към някаква неизвестна цел.

Отнякъде се чу глас:  „Какво? Кажи, бе? Ше ти счупа главата, само да те разбера кой си!“ Никаква кръв не бе останала в лицето на Гошо. Бе блед като платно и стана още по-блед, ако това въобще бе възможно, когато чу призрачния глас. В следващия миг осъзна, че държи телефон в едната си ръка и дори някак бе успял да набере някого, който, ако се съдеше по гласа му, нямаше никаква представа какво се случва навън и вече започваше да се ядосва на мълчанието отсреща.

– Халюцинирам – бе първото нещо, което Гошо каза в слушалката. Думите, които последваха бяха неразбираема смесица от псувни, мрънкане и несвързани обяснения, нещо за флашбек от миналогодишно елесди и за Ктхулху, разхождащ се по улицата пред блока. Непознатият от другата страна на разговора не разбра и толкова от объркания му разказ.

Разговорът бе прекъснат от внезапна стрелба. Гошо изпусна телефона и се сниши под прозореца в очакване всеки момент върху него да завалят куршуми и натрошени стъкла. Нищо не последва. Няколко секунди бяха нужни на мозъка му да възприеме, че това не бе престрелка, а пуканките, които бяха започнали да гърмят в микровълновата.

Гошо се изправи и въздъхна тежко. Изтри потта по челото си и погледна таймера. Оставаха трийсет секунди, докато станат готови. Сърце не му даваше да ги спре и ги остави да гърмят. Вече се носеше приятен аромат на масло, който действаше благотворно върху опънатите му нерви. Позволи си да поседне, дори се замисли дали просто да не вземе пуканките, да вдигне падналото на пода родопско одеяло и да отиде да си догледа „Междузвездни войни“, когато на вратата се позвъни.

Трябваше да събере цялата си останала смелост, а трябва да признаем тя не бе много, за да се надигне и да тръгне към вратата. Все си повтаряше, че няма страшно, просто някой съсед или приятел, но все пак взе одеялото със себе си и се уви плътно с него, сякаш би му помогнало, ако някое извънземно решеше да му изпие мозъка.

Едва не се метна на земята, когато микровълновата печка издрънча, че пуканките са готови.

Продължи.

Нямаше шпионка, през която да погледне, така че, майната му, отключи и отвори вратата.

В коридора пред него до самия таван се издигаше огромно извънземно. Масивната му глава изглеждаше ужасно гневна. Десетките му малки очички, събрани в два тъмни облака, примигваха с полупрозрачните си клепачи срещу Гошо, който приличаше повече на мраморна статуя, отколкото на човек. Всичките му системи бяха блокирали. Извънземното тръгна да се провира през вратата на апартамента и Гошо се отмести встрани, за да не му пречи.

Ктхулху, както несъзнателно бе започнал да го нарича, се наведе и главата му се сплеска, докато се опитваше да я промуши през тясната рамка на вратата. Зелено-черната му гущерова кожа издра боята, но все пак успя да премине. След това в апартамента се вмъкнаха дългите му пипала, а накрая и четирите крайника, завършващи с три мутирали подобия на пръсти. Вече цялото вътре, извънземното застана леко приведено пред Гошо, заради ниския таван, и затвори вратата с едно от пипалата си.

Човекът и извънземното се гледаха. Никой не помръдваше. Само мигаха и се гледаха.

Гошо бе като под упойка. Тялото му не бе нищо повече от безчувствен гумен костюм. Май се бе примирил със съдбата си да бъде изяден от космическото чудовище. Едва сега забеляза, че съществото носи със себе си някакъв странен наръч, увит в черно платно. Ктхулху остави наръча на земята и измъкна отнякъде едно малко устройство с голяма врътка отгоре. Някъде изпод пипалата, явно от подобието на уста на извънземното, дойдоха странни звуци, предимно пукане и нещо наподобяващо развален радиопредавател. Съществото говореше на своя език. Гошо не помръдваше. Когато се връщат към това време, историците изразяват съмнения, че в този момент Гошо би разбрал и родния си език.

Все пак съществото прояви упорство. С едно от пипалата си завъртя врътката на устройтвото и продължи да говори на своя неразбираем език. След малко от машинката се разнесоха звуци, които земляните биха оприличили на ярмомелка. Ако не знаете какво е ярмомелка, едва ли точно този момент е най-доброто време да ви обяснявам. Просто, повярвайте ми, шумът е доста силен и неприятен. Гошо знаеше какво е ярмомелка и това никак не му помогна. Просто продължаваше да мига с явно неразбиране. Ктхулху пък продължи да върти врътката, а устройството превеждаше думите му на най-различни галактически езици, за които предполагаше, че може да се говорят на планетата Земя, или 02-981-2637, както е по-известна из цивилизованите места на Вселената.

Накрая Ктхулху се отказа и пипалата му увиснаха безпомощно. От скритата му уста, за която бихме могли да предположим, че е пълна с големи и остри зъби, се процеди нещо подозрително напомнящо на човешка въздишка. Дълбока въздишка на безсилие. Бяха сбъркали, явно хората не говореха нито един от галактическите езици.

Точно тази уморена въздишка обаче извади Гошо от унеса му и го убеди, че няма да бъде изяден, поне не скоро. Той дори си позволи да повдигне леко черното покривало на голямото нещо наблизо и да надникне под него. Това, което видя, го стъписа. Отдолу имаше купчина огромни книги с пожълтели страници и дебели корици, обковани с метал. Извънземното същество бе донесло със себе си наръч тежки томове.

Ктхулху се окуражи от внезапното раздвижване на човека и го побутна към дневната остреща, нежно, доколкото това бе възможно за едно полумитологично чудовище.

Гошо седна на холната маса и щракна червеното копче на дистанционното, за да махне Хан Соло от екрана на телевизора. Вече не му бе нито до него, нито до влажността в салоните. Ктхулху с мъка се промуши и през тази врата, като след себе си влачеше черния наръч. Застана в средата на дневната и заизважда книги, като в същото време две от пипалата му масажираха поомачканата му от вратата глава. Това бяха все едри, износени томове, с най-различни неразбираеми знаци по кориците. Все пак Гошо успя да различи нещо наподобяващо пирамида, а до нея и знаци, изглеждащи като клиновидно писмо. Може би щеше да разпознае още нещо, ако бе ходил редовно на лекции, но силите му стигаха само дотук.

Ктхулху отново заговори на своя език, явно надявайки се малкия човек все нещо да разбере, и взе един от томовете, които носеше със себе си. Висока поне половин метър, върху корицата си книгата имаше миниатюра, изобразяваща стилизирания образ на извънземно, полегнало под дърво и четящо свитък. Ктхулху я заразмахва из въздуха, явно обяснявайки нещо, след което с едно от пипалата си се протегна и взе най-голямата книга, която намери на библиотечката до стената. Това, както се оказа, бе едно разкъсано от четене копие на „Хиперион“, за която Гошо често фантазираше, когато се напушеше прекалено.

Това, което последва, обаче Гошо никога не си го бе представял. Извънземното в хола му хвана двете книги в пипалата си, човешкия и извънземния том, и започна да ги движи напред-назад, приближавайки ги почти до носа му, като някаква странна форма на извънземна гимнастика. След това оплете пипала, за да размени местата им, и отново започна да ги движи напред-назад, периодично завъртайки отново позициите им. Гошо се разсмя толкова силно, че сълзи потекоха по бузите му. Ктхулху усети, че предложението му за размяна на книги не е много успешно, и изражението му доби вид, който можеше да бъде изтълкуван като печален. Пипалата му увиснаха до пода и върна книгите по местата им.

Десетките малки опечалени извънземни очички укротиха смеха на Гошо и му стана доста съвестно, че така се подиграва с новия си космически познайник. Бе схванал какво е посланието и побърза да направи нещо по въпроса…

Няколко часа по-късно.

Ктхулху се бе настанил удобно на дивана в хола и разлистваше томовете с научна фантастика на Гошо, като всеки лист хващаше с върха на едно от пипалата си и внимателно го отмяташе. Повечето бяха най-обикновени издания с меки корици, но в негова защита бихме могли да кажем, че досега не бе виждал землянски книги.

Гошо хвърли един поглед, изпълен с тъга, към любимия си диван, който бе видимо смазан под тежестта на извънземното същество. Нямаше време да мисли за него, не и днес. Хрупаше пуканки и ровеше из интернет в опит да възприеме мащабите на случващото се. Не бе халюцинация. Новините от цял свят бяха ужасяващи. Над Ню Йорк, Лондон, Токио и други световни мегаполиси се бяха появили огромни космически кораби, приличащи на летящите чинии от филмите, но вместо гладки, те бяха груби и назъбени, точно като този кръжащ високо в небето над блока на Гошо. Извънземни бяха плъзнали по улиците на градовете и всяваха ужас навсякъде. Армиите на държавите влизаха в схватка с тях, но не бяха в състояние да пробият енергийните щитове, които ги защитаваха. Кадри от Москва показваха как няколко милиционери се хвърлят с ножове срещу едно същество, почти пълно копие на Ктхулху, само за да бъдат и тримата покосени от енергиен лъч и да се строполят безжизнени на земята. Дали бяха мъртви не ставаше ясно.

Из София също се стреляше. Телевизиите предаваха кадри на барикади из целия град и извънземни, скитащи в далечината. Чуваха се откъслечни изстрели, но засега нямаше сериозни сблъсъци. За бой във въздуха и дума не можеше да става, не и с българската авиация.

Гошо потръпна. Из всички новинарски агенции заваляха съобщения – Вашингтон е опустошен. В повсеместната паника атомна бойна глава се бе забила в космическия кораб, увиснал над града. Извънземният енергиен щит бе отблъснал ударната вълна. Градът отдолу обаче бе изпепелен. Пораженията бяха невъобразими. Говореше се за стотици хиляди загинали.

Изведнъж компютърният монитор почерня. Токът угасна. В далечината се чу мощен взрив. Стъклата издрънчаха и Гошо едва не падна на пода. Нещо лошо се случваше.

Ктхулху повдигна очи от книгата в пипалата си и погледна  Гошо. И той разбираше, че нещата никак не вървят на добре.

– Това е едно голямо недоразумение – каза Гошо. – Та вие просто колекционирате книги, а тук всичко отива по дяволите.

Извънземното повдигна пипала сякаш в съгласие или поне така му се стори.

Трябваше да направи нещо. Да предупреди хората. Извънземните не искат война. Те са тук, защото са библиофили. Космически пътешественици, които кръстосват галактиките в търсене на книги, на ценни издания, които да прибавят към колекциите си. Ктхулху, поседнал на дивана, дори си бе харесал няколко книги от неособено впечатляващата колекция на Гошо и изглежда  бе готов да замени няколко тома от наръча си си срещу тях. Идваха с мир! Та струваше ли си да се изпепели света заради няколко инкунабула на Кирхер или Франческо Джорджи, още повече, че кой знае какви съкровища и какви знания щяхме да получим срещу тях. И всичкия хаос – защото не сме достатъчно цивилизовани да знаем някой от галактическите езици. За сметка на това пък размерът на оръжията ни е надраснал рязко размерът на мозъците ни.

В главата му се заформи отчаян план.

Не можеха да останат тук. Гошо скочи от мястото си и задърпа Ктхулху за едно от пипалата. Извънземното не искаше да се разделя с книгите си и взе наръча със себе си. Гошо му подаде и земните книги, които съществото си бе харесало. Изпод пипалата прозвуча пукане и стържене, може би благодарност. Едва тогава Гошо успя да изведе навън новия си извънземен приятел. Трябваше да достигнат до сградата на националната телевизия. В мирни времена бе само на десет минути от дома му.

Улиците бяха напълно пусти. Светът бе бял и неподвижен. Снегът се сипеше бавно и скриваше зад бяла пелена надничащите иззад завесите обезпокоени лица. Гошо ходеше отпред и нетърпеливо дърпаше извънземното, което отново се бе унесло в една от земните книги, като пазеше завет от снега с няколко от пипалата си.

– Сега ли намери да четеш, по дяволите! Та ти дори не разбираш езика!

Ктхулху обаче бе невъзмутим.

Пред тях скоро се появи барикада, иззад която се чу крясък от мегафон, нареждащ им да замръзнат на място, последван от няколко псувни. Улицата бе преградена от две черни камионетки с надпис „жандармерия“. Зад тях трепереха няколко черни жандарми с каски и автоматични оръжия в ръце. Снегът се трупаше в краката им, падаше на големи парцали и ги превръщаше бавно в снежни човеци.

– Стойте, не стреляйте! – Адреналинът блъскаше в ушите на Гошо. Чувстваше се сякаш е под вода. – Той няма да ви стори нищо, идва с мир! Те всички идват с мир!

И за да им покаже мирните намерения на извънземните, повдигна пипалото, което досега дърпаше след себе си, и го разклати във въздуха като гумена играчка. Ктхулху бе прибрал книгата в наръча си и следеше какви ги вършат земляните.

Вместо думи откъм барикадата долетя самотен куршум и профуча край главата на Гошо. Звукът премина приглушено през тялото му и от гърдите му отново се изтръгна вик да не стрелят.

Снежните човеци обаче започнаха безразборна стрелба. Куршумите се забиваха в асфалта, хвърляха сняг във въздуха, стигаха само на сантиметри от тялото на Гошо, но отскачаха със свистене встрани.

Когато се опомни, Гошо осъзна, че Ктхулху е издигнал невидим защитен щит около двама им, за чието присъствие свидетелстваше единствено присветващото електричество при всеки удар от куршум. Двамата започнаха да отстъпват бавно, докато не стигнаха една от страничните преки. Скриха се в нея и Гошо се просна в снега. Въпреки снежната виелица наоколо, целият гореше и бе плувнал в пот. Жандармеристите не посмяха да ги последват. Останаха скрити зад бариерата си, което даде на Гошо няколко минути да се съвземе. Целият трепереше, но не бе забравил важността на мисията си. Усещаше как съдбата на цялото човечество лежи върху плещите му.

Вдигна се от земята и изтупа снега от палтото си. С думи и ръкомахания заобяснява на Ктхулху проблема. Трябваше някак да преминат през барикадата и да стигнат до националната телевизия, друг избор за тях нямаше. Само така можеха да съобщят на света, че извънземните идват с мир. Ктхулху каза нещо на своя език и посочи с пипало нагоре. Гошо кимна утвърдително с глава, въпреки че не бе сигурен с какво се съгласява.

Миг по-късно бе готов да съжали за това си кимване. Извънземното обви пипала около тялото му и го вдигна от земята. Гошо бе готов да закрещи, но нещо в него му подсказа, че може би не е напът да бъде изяден. Вместо да разтвори паст с остри зъби-кинжали, Ктхулху се закатери като паяк по стената, като забиваше пипала в старите тухли и се хващаше за первазите. Зад тях падаха тухли и мазилка, няколко прозореца се пръснаха и се чуваха човешки крясъци, както и поздрави към всички извънземни роднини от женски пол. По пътя нагоре единственото нещо, което Гошо успя да фокусира пред размазания си поглед бе една едрогърда млада дама, която имаше нещастието да е гола точно когато преминаваха край прозореца й. Дори успя да й се усмихне и да й кимне за кратката секунда, през която погледите им се срещнаха. Тя, разбира се, отвърна с писък.

Веднъж озовал се на покрива, Ктхулху запрепуска в посоката, която му посочи Гошо, и въпреки голямата си маса правеше огромни скокове между сградите, като се оттаскваше с пипала.

Скоро пред тях се появи голям булевард, разделен от река, над която минаваше мост. Ктхулху скочи от покрива и се приземи като гюле. Около него се вдигна мъгла от сняг и хвърчащ асфалт.

Изведнъж започна стрелба. Бяха се озовали насред цяла армейска рота. Ктхулху наведе ниско глава и се втурна напред. Войниците едва успяваха да отскочат от пътя му. Гошо подскачаше като кукла в обятията на извънземното. Всичко пред очите му бе размазано в еднородна маса от гърмежи, огън и сняг. Недалеч забеляза някой да вдига РПГ.

Енергийният щит на Ктхулху спираше безпроблемно куршумите, но когато ракетата удари земята край тях, двамата бяха изхвърлени встрани. Извънземното се просна на земята, но успя да предпази Гошо от удара. След един кратък миг, в който сякаш и самите снежники бяха застинали във въздуха в очакване, Ктхулху се надигна и отново запрепуска напред.  Лицето му бе нацепено от бръчки, стегнато като таран в мрачната му решителност. Огромните му, прилични на слонски, нозе газеха автомобилите по пътя му. Стъклата им се пръскаха, а покривите им биваха смазвани под огромната му тежест. В края на улицата бежов танк насочваше оръдието си към тях и явно се готвеше да ги превърне в крем супа. Гошо затвори очи в очакване на неизбежния удар. Всеки мускул по тялото му се изпъна до късане.

Тогава Ктхулху обаче се оттласна от земята с няколко от пипалата си и полетя във въздуха в огромен скок. Превърна се в истински извънземен снаряд с веещи се крайници и се приземи с оглушителен трясък върху танка. Разхвърчаха се отломки и крясъци, чу се далечен взрив.

Без да поглежда назад, Ктхулху навлезе в една от близките тъмни улици и двамата се скриха от погледа на военните. Никой не посмя да ги последва.

Само след няколко прeки вече бяха пред сградата на телевизията. Останалото бе лесно. Когато водиш със себе си извънземно, подозрително приличащо на митологично чудовище от книгите на Лъвкрафт, готово да се подчинява на заповедите ти, хората стават особено отзивчиви.

Гошо се носеше като в сън. Свистенето на куршуми, взризовете, виковете все още отекваха в малката му земна черепна кутия, докато крещеше на операторите просто да снимат, да снимат, по дяволите, или ще нареди на извънземното ей сега да им откъсне главите и да им ги забие в задниците. Сякаш за да потвърди думите му, Ктхулху бе надвесил пипала над главата на Гошо и от време на време издаваше страховити звуци. Няма да се изненадате ако ви кажа, че съпротива нямаше. Всички се подчиниха безропотно, с изключение на припадналите, разбира се.

В студиото, под горещите прожектори и с камера насочена към него, Гошо се почувства невероятно уморен. Клепачите му се вдигаха все по-тежко и все по-бавно. Очите му бяха кървавочервени. Ръцете му трепереха. Ктхулху бе зад него и бе положил пипало на рамото му.

Камерите работеха, а той просто стоеше пред тях. Не знаеше какво да каже.

– Те идват с мир – пробва се той и се изкашля. – Извънземните, които ние, хората, смятаме за грозни, за зли, за агресори – гласът му започна да набира сила – идват на Земята с мир! Ето, виждате един от тях стои зад мен и главата ми все още е на раменете. Те идват тук в търсене на знания и най-вече – на книги! Те са библиофили! – Гошо дръпна черното платнище от вързопа на Ктхулху и посочи книгите. – Вижте! Те дойдоха с мир, а ние им отвърнахме с куршуми! Унищожихме собствените си градове в късогледия си страх! Останахме слепи за всичко отвъд жалката си земна алчност и сега си плащаме за това! Сами се унищожаваме в паниката си, а те са тук само за едно – за да разменят книги с нас – нямаше сили да продължи. – Спрете войната, те идват с мир!

Бе готов да падне, но няколко пипала внимателно го подпряха отзад и му позволиха да седне върху тях.

– Идваме с мир – чу се глас иззад него.

Гласът идваше от машинката на Ктхулху с голямата врътка. Това бяха първите човешки думи, които бе успяла да дешифрира.

Всеки с достъп до телевизия или радио чу съобщението на Гошо. Боевете из София започнаха да стихват. Само отделни групи продължаваха огъня, окуражени от липсата на съпротива на извънземните.

Скоро от цял свят започнаха да валят съобщения. Те идваха с мир. Те бяха библиофили, дошли да търгуват и да опознаят човешките книжни богатства. Докато вестта обиколи планетата, докато проникне и до последното закътано ъгълче, притежаващо оръжие, вече бе прекалено късно. Пораженията бяха невъобразими. Атомни взривове над Вашингтон и над няколко града в Китай. Кланета в мюсюлманските страни и Индия. Веднъж извадени, бе трудно оръжията да бъдат прибрани отново.

От сенките на полуразрушените градове излязоха мрачни секти. Хора се хвърляха с фанатични крясъци и протегнати ръце към извънземните в търсене на отдавна забравени богове. Отслужваха се черни литургии. По стените на църквите и на други обществени места се множаха надписите „Cthulhu fhtagn“.

Не е нужно да споменавам, че извънземните библиофили бяха потресени от видяното. Никога в дългите си странствания из космоса не бяха виждали същества, толкова отдадени на собственото си унищожение. Мисията им бе прекратена преждевременно и в късните часове на нощта на повърхността на планетата не бе останал нито един извънземен.

Гошо прекара следващите часове с Ктхулху, преди той да се качи на летателна капсула и да се издигне към космическия кораб над София. „Ти си наш приятел“ бе предпоследното нещо, което чу от извънземното. Последното пък бе: „Вие хората сте напълно откачени.“

– Нямаш представа колко си прав – мърмореше сам на себе си Гошо, докато гледаше как летателната капсула на Ктхулху се издига високо в небето.

Извънземните библиофили си заминаха и никога вече не се завърнаха на планетата Земя. Малко преди да изчезнат в черната бездна на Космоса, взеха със себе си и няколко от най-големите човешки библиотеки, прибрани в огромни устройства, приличащи на сапунени мехури.

Хората да му мислят.

КРАЙ

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply