Машина за истории

 

В осем нула нула сутринта Стената в главата ми се срутва и Паяжината започва да танцува из нея с хиляди цветни, премигващи, звънтящи, крещящи, кънтящи, вибриращи нишки… заизсипват се като водопад блокираните през нощта съобщения, кратки и дълги, и още по-дълги, заливат ги емотикони и разни други многоточни икони, пресичат ги препратени връзки и свързани препратки към словообръщения, звукообръщения, видеообръщения, повечето от които маркират една и съща дума, отсяват един и същи призив, излъчват едно и също послание – Протест…

Библиотеката ми е пълна с най-различни фантастични антологии с разкази. Безкрайното им разнообразие от теми, смелостта им да намерят история в наглед най-малките или странни (или откачени) неща, способността им винаги да те изненадват – това са само част  от качествата, които винаги са ме привличали в тях, били те тематични, или не. И ето че в края за зимата (уф, вижда се вече и края й) към колекцията ми се присъедини още един интересен сборник – и този път е български (йей).

Тази Машина за истории е събрала наградените разкази от 2012 г. насам в конкурса на името на Агоп Мелконян, организиран от Сборище на трубадури. Жанрово конкурсът е доста отворен – приемат се разкази от целия спектър на фантастичното, било то научна фантастика, фентъзи, ужаси или нещо друго. Резултатът е разнообразен и интересен сборник, в който може би лек превес има преосмислянето на нашия свят (а не изграждането на чужди такива), търсенето на необикновеното в него, на останалото в сенките, като някои от разказите черпят смело и от българския фолклор. Наистина харесах подборката – в малкия обем (1000 думи) на разказите на преден план са изнесени добрите идеи, а излишното не е останало много място – и имам няколко фаворита, към които ще се върна с удоволствие.

Не искам да издавам прекалено – разказите са наистина кратки и крият чудни изненади. Няма как обаче да не отлича няколко текста от сборника – “Милвай своето лице” на Герасим Симеонов има убийствен хорър заряд; в “Селцето” Явор Цанев е уловил разрухата в едно забравено българско село и специфичното усещане, което витае из руините на всяко място, което някога е било нечий дом, преди да бъде осъдено бавно, може би с десетилетия, да се върне в пръстта; “Пчелата”, също разказ на Явор Цанев, е разказ за… жужене – интересна антиутопична идея и стил; когато разбрах какво всъщност се случва в “Вкусно до последната чаша” на Елена Павлова доста се хилих (може би теорията ми за разказа е малко прекалена де, трябва да проверя) и няма как да не го препоръчам – първокласен кафе-хорър с елементи на научна фантастика; ще отбележа и “Този човек дойде от земята” на Мартин Петков, готина класическа фантастика, която бях чел в сборника му от миналата година “Някога бяхме богове”; за сметка на това другият разказ на Мартин Петков – “Нишките на паяжината”, беше много приятна изненада със силно въздействие – всъщност разказът е едно дъъълго антиутопично изречение; разбира се, няма как да подмина и “Машина за истории” на Яница Христова, заслужено дал името и на самия сборник.

В “Машина за истории” е вложен много труд и си личи. Разказите са добре полирани и направиха часовете прекарани из софийските задръствания далеч по-поносими. Корицата е чудна (нещо съм в настроение за тая дума) – дело на добре познатия Петър Станимиров, а съдържанието е допълнено с илюстрациите на Калин Николов. Освен това всеки раздел (разказите са подредени по години на награждаване) завършва с текст, посветен на Агоп Мелконян.

Брех, направо и на мен ми се прииска да взема участие в конкурса – ъмм, да речем с разказ за извънземни, яздещи магарета, докато хайдути ги обстрелват с шишанета под звуците на гайда – да, планът може и да проработи!

Общо взето: 8/10

Тук непременно трябва да кажем защо тази надпревара носи името на Агоп Мелконян (1949–2006). Той е наистина човек оркестър – прозаик, поет, журналист, публицист, съставител, член на няколко редколегии, издател… който в тия си роли е направил особено много за издигане нивото на българската фантастика. Агоп подаде ръка и на десетки прохождащи в жанра автори, като организира 20-ина конкурса за сюжетна литература в своите списания „Върколак“ и „Зона F“ и публикува в тях разказите на редица млади пера. Мелконян остави след себе си спомена за чудесен откривател, помощник и закрилник на новите български имена във фантастиката.
/из въведението на Александър Карапанчев./

 

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *