“Чамкория”, Милен Русков

„Редицата на безумни унищожения на човешки животи продължава. Моя длъжност е да протестирам против това постоянно проливане на кръв, против тия жестоки нрави, които нищо не поправят и които са от естество само да смутят народната душа.“ – Д-р Вазов

„Чамкория“, казвам ви, е огин!

Милен Русков ме зариби още с „Възвишение“ – възрожденски трагикомичен роман, който успява да бъде едновременно автентичен, но и да говори на нас, съвременните българи. Майсторско изпълнение, върху чийто подход новият роман надгражда брилянтно.

„Чамкория“ преосмисля 20-те години в България – трагично, брутално време за страната, но и страшно интересно от историческа гледна точка. Всъщност оказва се, доста хора не знаят, че по онова време в България бушува истинска гражданска война, а София всяка сутрин осъмва с пресни трупове по улиците, та за тях книгата би могла да бъде дори образователна. Но важно е друго – „Чамкория“, без да робува на идеологии и моди, дава нов поглед върху миналото, разказва за двайсетте години, преосмисля ги, преобръща една или друга вкоренена представа, където е нужно, разказва, размишлява на глас, шегува се дори в смъртна опасност – неусетно, без претенции и пози, създава литературна дълбочина от най-хубав вид. Всъщност може би има една пристрастност в романа – тази към човека, който иска да живее и да остави другите да направят същото.

Живей с лекота и в покой – това е наверно цаката на нещата! Ах, ако имах достатъчно пари, по цел ден щех да лежим на слънцето с бутилка вино в ръка. И нищо немаше да ми липсва! Нищо и никой!

Тази история ни я разказва Слави Желязков – софийски „шефьор“, който три дни от седмицата кара пътници от София за Чамкория, а през останалите разнася стока из страната. Слави е социалдемократ и обича да чете Димо Казасов. Той не е лош човек. Ако се спрем за миг, може би ще усетим, че и той е дете на епохата си – и съвсем не е толкова чист, колкото ни се показва, но лош –не, не мисля. Слави живее в бурно време и вижда с очите си много от известните събития на епохата (това си е жив спойлер за запознатите) и ни ги разказва, докато пътува на поредния си курс за Чамкория – а отзад сред пътниците се вози „неговият човек“.

„Чамкория“ редува хумор и трагизъм, реди думите, без да оставя широко пространство за отпускане и това е може би единственият недостатък на романа, защото може да предизвика известна читателска умора и пренасищане. Дори и тогава обаче романът не спира да бъде интересен. Слави бърбори безспир, скача от тема на тема, философства (но далеч по-ненатрапчиво отколкото разказвача във „Възвишение“), развежда ни из някогашна България, закача се с девойките в омнибуса… И това прави „Чамкория“ изключително жизнен роман, връщането към който би било като връщане при добър приятел.

За финал ми се иска да цитирам мнението на Светлозар Желев, с коeто съм абсолютно съгласен: Това е най-плътното, концентрирано, енергично, нагнетено от вътрешна сила, исторично, философско, дълбоко, силно като океан, пространно като вселена и разтърсващо като волтова дъга, писане. Един от най-големите български романи за всички времена…

Минах напред и влязох в притвора, където направиха едно малко помещение, което служи за църква, след като бачо ти Коста Янков хвърли „Света Неделя” във въздуха. Още стои така разрушена, неколко години вече, но поне разчистиха и направиха едно такова малко помещение в някогашния притвор, където можеш си запали свещ. Една баба ги продава. Вътре има свещник и икона на Исус Христос. Па и други неколко икони са сложили. Но аз при тая ходим. Хайде, хаирлия да е! За лек път и благополучно пристигане! Дай Боже!

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов

Leave a Reply