Петербургски дневници, Зинаида Гипиус

Петербургските дневници на Зинаида Гипиус са един от най-стъписващите текстове, които съм чел наскоро. В тетрадки, по-късно заровени в земята, за да не бъдат открити от болшевиките, Зинаида записва какво се случва край нея от началото на Първата световна война през 1914 г. та чак до края на 1919 г., когато със съпруга си Д. С. Мережовски успява да избяга във Франция. Зинаида Гипиус е едно от големите имена на руската литература (макар и слабо позната у нас) и по онова време се намира в уникално положение  познава лично много от дейците, участвали във Февруарската революция и последвалите събития (вкл. Ал. Керенски), както и някои личности от другата страна на барикадата (като Ал. Блок и Горки). Домът й в Петербург дори се намира досами Държавната дума, която става сцена на голяма част от разигралата се драма.

Дневникът й е изключително ценен с това, че е непосредствено свидетелство за събитията от онова време  той е писан в момента на разгръщането им  и стойността му става само по-голяма от това, че принадлежи на една изключително прозорлива и талантлива писателка. Всъщност точно прозорливостта й бе първото, които ме впечатли у нея (и леко ме стресна, да призная), тъй като тя, години преди т.н. Октомврийска революция, успява да предвиди болшевишкото клане и хаоса, който ще погълне Русия. Предвижда го и предупреждава за опасността (и не само тя), но това не променя случилото се – напротив, прави го още по-страховито.

Безпомощното пропадане на Русия е ужасяващо и това е белязало всеки ред от дневника на Зинаида Гипиус. Невъзможно е да преразкажа всичко, което намерих из страниците му, затова ще го направя с нейните думи  отдолу са малка част от цитатите, които си отбелязах.

Д. В. Философов, Д. С. Мережовски, З. Н. Гипиус, В. А. Злобин


1914 г.

Сега Европа е в огнен пръстен. Русия, Франция, Белгия и Англия  срещу Германия и Австрия… И това само до момента. Не “тя” няма да свърши бързо. Надеждите са напразни.

Единственото, което си струва да записвам, са подробностите. Голямото ще бъде записано и без нас.
А подробностите са тихи, спотаени, някак непонятни. Защото в корена им лежи Грамадното Безумие.

Първо, никой не разбира какво е това война. И второ, както е тя за нас, за Русия. И аз още не разбирам. Но усещам някакъв неописуем ужас.

Лошо е в Русия, лошо. В тези тежки за всички ни дни щастливите ни съюзници не знаят каква болка разкъсва самата душа на Русия. Не знаят и лекомислено не искат и да знаят, не искат и да проумеят. Не са в състояние. Там, на Запад, нито за народа, нито за правителството е срамно да се сближат в това вече необходимо общо безумие. А ние! А за нас!

Хората са така безгранично, така безнадеждно жалки.

Историческата грандиозност на събитията не може да прикрие това.

1915 г.

Народът не води никаква война, той не разбира абсолютно нищо. А ние [интелигенцията] абсолютно нищо не можем да му кажем. Физически не можем. Дори ако сега, изведнъж ни се удаде възможност… пак нямаше да съумеем. Столетията са ни разделили досущ както и Вавилонската кула.

Ние  целият тънък, съзнателен слой на Русия  сме безгласни и неподвижни колкото и да се силим. Може би вече сме атрофирали. Невежото множество тръгва на война по заповед отгоре, по инерцията на сляпото покорство. Но това покорство е страшно. То може да се обърне в също такова сляпо непокорство, ако тази глуха пустота между изпълнителите на заповеди и заповядващите се запази и занапред  непроменена от никого и нищо. А може да стане и по-лошо.

Сега повечето хора виждат горящата точка на руското самодържавие. Животът крещи с цяло гърло: без революционна воля, без поне вътрешнореволюционен акт тази точка дори няма да помръкне, а камо ли да угасне. Освен заедно с Русия.

Всеки ден стените се приближават една към друга: стената на немците и стената на хаотичния вътрешен бунт.

В Петербург няма дърва, запасите са малко. Пътищата са задръстени. Страшни и груби слухове тревожат масите. Атмосферата е наелектризирана, нервна и… безпомощна. Воплите на бежанците сякаш висят във въздуха… Всеки ден мирише на катастрофа.

1916 г.

Никой не се съмнява, че ще има революция. Никой не знае каква и кога ще бъде и  не е ли ужасно?  никой не мисли за това. Вцепенение.

Хората гинат като трева, разпиляват се като глухарчета. Млади, стари, деца… всички се изравниха. Дори глупавите и умните. Всички са глупави. Дори честните хора и крадците. Всички са крадци.

Или луди.

Вечерта от цензурата казаха: Пращайте ни по-малко, имаме нареждане да сме безмилостни.

На другия ден вместо вестници излезе чисто бяла хартия. Същото стана и на третия ден, и по-нататък.

Такъв избор  революция сега или революция след войната  изобщо няма. Има съвсем друг. И затова ние, “пораженците”, избираме революцията, избираме я с гореща надежда, че ще дойде Тя, а не онова страховитото, може би продължително, може би безплодно. То.

1917 г.

Белите полета във вестниците са забранени (нововъведение) и затова речите на депутатите са толкова високопарно обезсмислени, че дори Пуришкевич възкликна: Изобщо не ме печатайте!

Като във вода, при това мътна, гледаме и не виждаме на какво разстояние сме от краха.

Той е неизбежен. Вече не само не можем да го избегнем, но дори и да го смекчим по някакъв начин (поне това вече е ясно). Волята се е скрила в тясната дупка на делничните желания. Не искам да ги споделям. Няма смисъл. В тях се борят инстинктите и малодушието, страхът и надеждата, в тях няма нищо ясно.

Всички училища, гимназии и курсове са затворени. Блестят само театрите и… огньовете по улиците, около които войските са се настанили на бивак. […] От прозорците на “Невски” се стреля, а “публиката” бърза за театър.

След Февруарската революция

Русия е освободена  но не е пречистена. Родилните мъки останаха назад, но тя е още много, много болна. Тя е опасно болна  няма защо да се лъжем, не е нужно. Но първият вик на новороденото е винаги радост, макар да знаеш, че и майката, и детето все още са в смъртна опасност.

Навън снегът се топи, кишаво, притъмняло, мрачно. Покрай нас с музика и червени знамена се нижат войски, войски…

Ако жените бяха използвали силите и старанията, посветени на “женската” свобода, за общочовешката, щяха едновременно с това да получат и своята свобода, и то нямаше да я получат от мъжете, а щяха да си я извоюват редом с тях.

Народът възприема безнадеждно-дълбоко (макар и фатално-несъзнателно) връзката между православието и самодържавието.

“Коалиционното” правителство, точно както и първото, няма никаква власт. Навсякъде цари разруха, упадък, разпуснатост. “Болшевизмът” допада на нашите тъмни, непросветени, развратени от робството и войната народни маси.

Само с увещания тъпият и животински бунт не може да бъде удържан дълго. А надигащият се бунт е именно безсмислен и тъп.

Главните водачи на болшевизма изобщо нямат никакво отношение към Русия и най-малко са загрижени за нея. Те не я познават  а и откъде? В огромната си част не са руснаци, а ако са руснаци, то са дългогодишни емигранти. Но те напипват инстинктите, за да ги използват в интерес… направо не знам точно свой или германски, само не и в интерес на руския народ. Това е сигурно.

Нима всичко това е истина?

Прилича на предутринен кошмар.

Предричат скорошно клане.

По време на Октомврийската революция

Да се възмущаваме от тях  не си струва. От измаменото простолюдия  не бива. Да се защитава Керенски  не ни се ще. Да се борим за живота си с ордата  няма смисъл. В този миг липсва лагер, в който да бъдем. Аз определено съм вън от тази унизителна… “борба”. Засега това не е нито революция, нито контрареволюция, това е просто “бълвочът на войната”.

Пиша през деня, т.е. в сив полумрак.  Всичко вече се случи: градът е в ръцете на болшевиките.

Всички вестници уж излязоха, но веднага след това бяха иззети от вестникарите и изгорени по улиците.

Но всичко трябва да се знае: завлекли изранения женски батальон в Петропавловските казарми и там поголовно ги изнасилили…

Петербург  самите му жители  мълчи озлобено и мрачно, навъсен като октомври. Ох, какви отвратителни, черни, страшни и срамни дни!

Черно-червена буря вилнее над Москва. Ураган.

Няма как да избягаш и външно (и вътрешно). Няма и къде.

Няма къде да избягаш. Родината я няма.


1920 г., Париж

По своята същност руският селянин е отявлен частен собственик, по възпитание […] е роб.


1919 г.

Хранят животните от Зоологическата градина, които още не са издъхнали, с пресни трупове на разстреляни, още повече че и Петропавловската крепост е наблизо  това е общоизвестно. Но преди поне не го казваха на близките.

С. разказва, че на Волга има непрекъснати селски въстания. Наказателните отряди палят селата, разстрелват селяните по 600 души наведнъж.

Всичко, което следва, е пълен абсурд. Такъв, че надхвърля човешките представи. И всяко въображение.

Гладът е пълен. Пазарите са разграбени. Днес не можахме да намерим и един фунт хляб.

Хората са толкова жалки и страшни. Човек за човека е гарван. С гладни и хищни очи. На улицата и подивелите кучета, и гарваните, и хората еднакво драпат за мърша.

Асирийско робство. Но не, дори не е асирийско, не е и сибирска каторга, а нещо невиждано. Насила да пращаш полуоблечени, залитащи от глад хора на тежка, ненужна работа  при това в сняг, дъжд, студ, мрак… Имало ли е досега такова нещо?

А знаете ли какво значи “китайско месо”? Ето какво е: знае се, че Чрезвичайката дава труповете на разстреляните на хищниците в Зоологическата градина. И тук, и в Москва. А разстрелите се вършат от китайци. И тук, и в Москва. Но при убийствата, както и при откарването на труповете до Зоопарка китайците мародерстват. Не предават всички трупове, а укриват по-младите и ги продават вместо телешко месо. И тук, и в Москва. Тук  на Сенния пазар. Доктор N (спестявам името) си купил месо с кокал  и познал, че е човешки. Занесъл го в ЧК. А там настойчиво го посъветвали да не протестира, за да не попадне и той на Сенния.

Защо писането на дневник се обезсмисли? Защото отдавна вече (може би от година време) тук не може да стане нищо ново: всичко е изчерпано докрай, обърнато е наопаки.

Опитвам се да стегна душата си с железни обръчи. Да я събера в шепа. Вече не пиша за нищо близко, дребно и страшно. Само за общото. Мълчание… Мълчание…

 

Марио Йорданов

Марио Йорданов

Поща за гневни писма:
mariovyordanov@gmail.com
Марио Йорданов